Пак ме попитаха какво толкова съм намерила в теб...
Имало, казаха ми, много по-красиви мъже...
Този път гнева ми не беше толкова силен, сведох го
почти до минимум. Дори се усмихнах, Обич моя...
Но изпитах съжаление. Снизходителност... Може би...
може би и леко презрение, но в най-леката му форма.
Как може да се обясни това? И то на онези всички ,,хора,,
които обичат, само ако са обичани, не страдат, ако не си
заслужава, защото са си много по-важни от някой си, който
не е постъпил с тях добре. Всъщност както те са очаквали.
Как да обясниш на тези същества, които мерят всичко, което
виждат според собствената си изгода?
Те никога няма да разберат. Но питат. И питайки, завоалирано
ти се подиграват, гледат те насмешливо, снизходително...
като дете, което си е разляло млякото и се чувства виновно
и плаче. И те... ,,великите,, го успокояват, че нищо не е станало.
Дори са горди с интелигентната си реакция, осъзнавайки, че
другия вариант е шамарче или някакво наказание.
Мисля си... обаче, че дори те би трябвало да си спомнят поне
понякога старите банални клишета, в които се казва, че всичко,
което е един човек е изписано на лицето му, в очите му, в гласа му...
Да, може би ще си спомнят, но никога няма да усетят. Да почувстват...
Да видят.. да забележат лекото извиване на крайчето на устните..
чувствата зад някоя гримаса, движение на ръцете... да разчетат бръчиците...
Да почувстват гласа. И да познаят по него... кога е веднага слес сън,
кога е дрезгав от алкохол и цигари или настинка, да познаят различните
настроения на изпълнител в едно и също изпълнение.

Нямат душа за това. Затова и питат. Иначе, щяха да знаят, нали?
И нямаше да се чудят. И да обвиняват чудейки се....

Как ще ме разберат?
Те наблюдавали ли са клоните? Извивките им... Листенцата на брезата?
Как трептят като обички треперушки и как светят златно, когато слънцето
ги осветява през есента. Забелязвали ли са блестящите връхчета на тревата
огряна от някой слънчев лъч в тъмна част от някоя поляна? Виждали ли са
форми и образи, дори в стена с релефна мазилка? Плакали ли са, когато са
видяли доброта? Тя разтърсвала ли ги е като детонирана сграда така че...
да се замислят върху себе си и живота си? Притискали ли са се в стена,
за да почувстват плътта си? Способни ли са да вземат осъзнато решение
да останат сами, дори и докрая на живота си, осъзнавайки какви са, какво искат
и че това, което искат не е илюзия, не е приказка, не е само във филмите,
а просто... няма кой да им го даде. И те да не искат компромиси, заместители...
части от неподредени пъзели, остатъци от несбъднати мечти и да бъдат прах за
черно пране за всичко това.

Как да им обясня, защо точно ти? На тях?!
Как да обясня как те чувствам?
.. че гласа ти ми разказа всичко за теб, а после разбрах, че е истина,
по това какво хората говорят за теб, какъв си бил .. Кажи ми, Сърце мое?
Как да им обясня, че гласа ти е... разлюляна от вятъра висока трева..
и пеперуди, които летят над нея... Как пращи като сухи клони горящи в огън...
Защо аз чувсвам силата, която струи от гласа ти и тя ме зарежда до пръсване,
а други ми казват, че имало по-красиви от теб?
Как да обясня как ме изпълва гласа ти, как ми въздейства?
Как ме променя? Как направих толкова неща, които никога не съм правила?
Как оттук-нататък не бих могла да извърша нищо лошо, дори към най-лошият към мен
човек... Не само, заради теб и защото ще те изгубя. Светостта ти, Светлината ти в мен..
А и заради себе си. Защото ти ми помагаш да се харесвам такава.
Как да им обясня, че не съм самотна? Как, че нищо не ми липсва?
Как да ми липсва нещо, което знам, че го няма? И не искам да правя
повече компромиси с приличащи на това, което е за мен, хора?
Защото това означава да се върна в онова време, в което правех
компромиси със себе си. И платих прескъпо за това.
Как да се справя с яростта си към тези хора?
Кажи ми, Сърце мое?
Изолирах ги напълно от себе си, но все някой намира начин да ме изцапа
със смърдящото си мислене и светоусещане. С нуждите си изписани на челото си,
опаковайки ги в добре ухаеща опаковка, в която е скрил гнусотията си.
Те не разбират, любими мой..
Не разбират... как е възможно някой да обича човек, който никога не е познавал
и понеже не го разбират, го отричат. И си позволяват да ми казват мнението си
и да ми влияят. Да ми се присмиват...
Те ще разберат ли какво е довело някой човек до там, че да може да
обича мъртвец и да му остане верен, дори без да го е познавал?
Те ще разберат ли, че зад това стои една цяла философия и един цял живот?
... че не всичко е само това, което те виждат, което се вижда с очи?
Няма. Зоащото не могат да почувстват всеки звук от музиката ти, която
разкъсва душата ми.
Дай ми търпение. Помогни ми само да имам повече търпение, да не се
задушавам от омраза към тях. Нищо друго не искам.


Сърце мое! Момчето ми! Сълзичке моя, Нежност моя, Взрив мой...
Обичам те и ти благодаря. Не за всички сълзи и усмивки, не за силата и живота
които ми даде, не затова, че се появи в точния момент, когато сърцето ми
имаше нужда от теб. Точно от това, което си ти. Не затова...

А затова, че те има.
Моля те... изпрати една прегръдка от нежен топъл летен вятър на майка си...
затова, че те е родила. Нищо, че не ми даде шанс да си поговоря с нея. Нищо...
Аз я обичам. Целувам ръцете й. Обичам те, Святост моя.
Не мога да го обясня, дори на себе си... камо ли на всички онези....
Усмихвам се... Милваш ме по косата и се усмихваш...
Боже! Толкова си спокоен?! Излъчваш такова умиротворение!
Душата ми се почива в теб...