... защото твоят огън е истински.
Той е в кръвта ти, Душа моя, не си го създал и не си
го получил по-късно в живота си.
Твоят огън е толкова силен, че изгаря всичко преди
и след себе си. Но не това го прави толкова
въздействащ, а онова спокойствие и улегналост,
с която те пали толкова категорично.
Може би съм си въобразила спокойствието в теб...
може би съм спокойна, защото ти връхлетя в мен без
да ме питаш за каквото и да е... без да се съмняваш
в себе си и това не те направи арогантен и със кухо
самочувствие. Не. Аз виждам, усещам... че има в теб
и друга страна на медала. Ти със сигурност си имал
правилна самооценка, може би дори занижена.
Обаче... защо ме правиш още по-добра, вместо по-лоша,
за да оцелея по-лесно докрая си.
Защо изобщо се появи след като след теб не може
да има нищо? За какво ми е това, на което ме научи?
Направи живота ми още по-труден.
Едва ли има някой който да знае какво има зад моята
шумна и голяма емоционалност, как прикривам с нея
притеснението си, страха си и това, че не съм себе си,
че не съм спокойна, че не съм на мястото си....
Ти си моето убежище, само с теб съм аз...
Не искам повече да живея по средата между тези два свята!!!!!
До гуша ми дойде от това!!! Не мога и миг повече!
Чуваш ли?!!!!
Кой заеква като говори с хора? Не бях заеквала от години!
Не ги искам! Не искам хора!
Не ми причинявай поне това повече!
Така се чувствам още по-голямо Маугли, защото виждам
колко съм неадекватна на моменти.
Имаш ли представа колко е силна яростта ми?
Колко не искам повече и милисекунда от този си живот?
Как каквато и да е промяна е абсурдно невъзможна?
Ти разбираш ли, че гледам на всички хора като на
плюшени играчки в детски магазин? Безсмислено хабя
въздуха на тая земя. Не остана нищо от мен.
Нито мога да дам, нито мога да взема.
Последните огризки от мен ги взе ти.
Искам само тишина и никой да не иска нищо от мен, нищо!
Искам с часове да лежа в леглото и да гледам тавана...
да изпадам в онова състояние, в което си говоря сама със себе си...
Не искам да имам никакви задължения и отговорности,
не искам да правя нищо! Нищо! Една помощница би ме
заместила напълно. Ще ме забравят след 5 месеца.
Животът просто ще си продължи....
Вземи ме, защото ми се ще да можех да убия някого вече!
Изревах си очите, сърди ми се щом искаш...
но не мога, не мога повече повече тук!
НЕ ИСКАМ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
Аз съм един мръсен канал, в който се отичат ония смесените
води от приливите и отливите, разбираш ли?
Ти знаеш ли колко съм жалка? А? Знаеш ли?
как единственото, за което се моля е да мога да изхвърля омразата
си с рев? Как сълзите се натрупват дълго време и какво ми е,
когато не мога да ги излея? Как ми олеква за жестоко малко,
когато плача най-после както сега? И после започват да се събират
отново.............
Споделят се едни и същи снимки, песни и всичко, а теб те няма, няма те!!!
Лежиш ми дълбоко под земята и сигурно червеите са изяли
най-красивото лице за мен... Нима може така?
Нима е честно това? На кой пък си му притрябвал толкова там горе, а?
Сърце мое! Ти щеше да промениш този свят. И хората.
Щом го правиш сега, какво ли щеше да е ако беше жив?
Или... го правиш, защото си мъртъв, а?
Ако беше жив, те нямаше да се променят мили мой...
Любими мой, дъх мой... прости ми.
Аз не заслужавам, дори теб.
 

Нека е с рев. Само я изхвърли. Той не иска да мразиш.
Излей всички събрани сълзи. Хубавичко да напоят пресъхналата ти душица. А после - после посей семена...Гледай как никнат и растат. Те имат нужда от добрата ти длан.
Чакат те.