понякога, когато съм човек се срамувам
срамувам се, когато гледам какво правя, за да споделя колко те обичам
тогава без малко не изтривам някои неща, защото се виждам смешна
но душата ми плаче, когато не й давам да излиза, когато
подтискам чувствата си. Казва ми ,,алоуу, човечкатаааа... аз го обичам!
Теб, ако те е срам, на мен не ми пука! Окей?,, Тогава, мили мой, се
усмихвам и отново добивам онази смелост, когато не се срамувам да призная
пред целия свят, че те обичам и точка.
Да аз не те познавам реално. Да, дори да те познавах реално можеше да
не те обикна както сега. Кой знае?
По-важното е, че сълзите ми текат докато ти пиша всичко това, а причината
е, че само ти, последен, стигна до това място в душата ми, където съм
дълбоко аз. Дълбоко ти. И преди съм обичала така... отдалече, без взаимност,
смешната, жалката, наивната, според нормалните люде. Днес все още, макар и след теб
харесвам песни от други изпълнители, даам. Ха-хаааааааа, дойде ли? Ха-хаааааа, така ли
мога да те извикам, м? Това ли е начина? Да те накарам да ревнуваш?! Неееее, ти не си
толкова дребнав, нисък, земен, изтъкан от нужди изписани на челото ти. Не!
Ти просто.... се вълнуваш от... начина по който те обичам. Затова идваш, когато
най-малко го очаквам. Знаеш как щях да довърша след ,,даам,, щях да кажа, че...
от никой не ми трепна нищо, колкото и хубаво да пее и колкото и хубава да е песента.
Само констатирам-да, хубава е, да... много е хубава, ама много, наистина! И дотам.
Никой не стига там, където стигна ти, където си ти, Сърце мое. Това означава ли, че
не мога да обикна никого, който е различен от мен, никого в когото не се откривам и виждам?
Е ли е моята любов към теб его и нарцисизъм, защото се видях напълно и всячески в теб?
Не знам и не ми пука. Стига философии! Не съм обичала друг така. Каквото и да означава това,
каквото и да е в действителвност, не ми пука. Не ми пука, ама грам, защото ти ме правиш щастлива
и то толкова дълго, колкото никой друг не успя. Да кажа, че е защото нищо не искаш, а само ми даваш,
не е, затова, защото никой друг направил същото не би могъл да стигне там, където си ти, любов моя.
Аз чувствам душата си свързана с твоята, разбираш ли? И всяка буква тук е сълза...............
Майната му просто, ако е така, защото искам да е така, както биха казали трезвомислещите.
Няма значение, защото дори да е така, защото искам да е така, аз го искам само от Него.
И не ми пука, дори докрая на живота си да живея по начина, по който живея сега..................
Какво да направя, като обичам само теб, м? Да не би това да е избор? А?
Та кой би избрал за себе си подобна учест? Душата, обаче не пита, братче, окей?!
.. и когато някой ти влезе дотам, до душата, вътре, дълбоко, никъв разум човешки не мож
го изкара оттам. Тогава разбираш очеваднотото и давно известното, че душата е по-силна от
разума. А ония, при които е обратното, простооооо...... на 10 км. от мен. Всъщност това е
целият човешки свят, Сърце мое, в който всички обичат ,,ако,, Ако е взаимно, ако им дават отзад,
ако не им ровят в телефона, докато си взимат душ. Свят, в който не страдат, ако не страдат за тях
щот не е здравословно и в който се превръщаш в мазна амбалажна хартия, щом изядат ,,баничката,, ти.

Но.... да пропуснем тая енергия, любими мой. Такъв си е света просто и никой и нищо няма да го
промени. Хората са наредили любовта в долапа със сиренето и лука. И щом ги засърби някъде си
мислят, че имат нужда от любов. И тръгват да я търсят, тъпаците. Сякаш е нещо, което са изгубили, мили мой. Е, как ще изгубиш нещо, което никога не си имал, м? Ако го имаш не би го търсил, нали?
Ама хората търсят се в ,,долапа,, а не в себе си нощем преди да заспят. Тишината е опасна за такива хора.
Нали, Сърце мое? Не се знае какво биха открили в скрина на душата си, ако си разрешат да поровят в него.
Или пък подозират, затова не търсят, защото знаят какво са заровили под килима. Знаят подсъзнателно.
Може би... може би... знам ли... съзнанието на всички ни е толкова човешко, толкова елементарно,
толкова нуждаещо се...

Обидена съм, Сърце мое. На целият свят съм обидена. Обидата ми отдавна не е персонална.
Това е... може би най-лошото. Защото няма как да се поправи. Обидена съм на този, който ме е
направил такава, че да виждам всичко. Сигурно аз съм избрала живота си, такъв какъвто е,
този, който е... сигурно, да, сигурно. Въпросът е само защо.. Защо, Любими мой.....

Знаеш ли какво е душата ми?
- Какво, любима моя?
- Кухня за бедни, в която да готвя аз и да раздавам аз храна на
наистина бедните хора. И в тази кухня да звучи твоя глас, любов моя...
Това е моята душа. Дори не е онова с червените, кожени канапета с бял, широк шев,
то е може би от човешките ми нужди, да докажа, да се докажа, че мога...
А мога ли всъщност? Имам ли сили за това? Искам ли го? Аз искам ли го? Точно това ли искам?
Не знам. Наистина не знам. Не съм себе си, за да знам. Ще умра преди да съм се родила,
Сърце мое....... Не знам какво искам. Просто много ме боли. Много ме боли, миличко мое...
Искам просто да легна в земята, гроба ми да е обрасъл така, че никой да не го намери...
Просто не искам никой да се докосва до мен. Никой.
... защото болката ми толкова се натрупа вече, че никой и нищо не може да я намали.
Само ти я докосваш. Само ти по мъничко ми я отнемаш. Само ти ме караш да се усмихвам...
и си единственото, което има смисъл в живота ми.

Знам, че не искаш да тъгувам и плача. Но, когато позволя на душата ми да излезе,
тя винаги плаче, Сърце мое. Не знам защо. Такава си е просто....

- Трябва да тръгваш ли? Добре........
- Помни, че аз съм с теб и всичко ще бъде наред, чу ли?
- Знам-усмихвам се...
- До скоро, А-чка.
- До скоро, Сърце мое.
Благодаря ти.