Постинг
08.12.2019 22:29 -
Здравей, Единствен мой!
Разбрах го още в петък мисля, когато отключих това място отново.
Показа ми го толкова еднозначно по толкова много пъти и начини, че дори
аз в своето неверие и критичност към себе си го повярвах.
Но не можех още да ти пиша. Беше голямо сътресение и ми трябваше още малко
време, за да дойда на себе си.
Трябваше ми време да обмисля всичко до най-малката подробност, време в което
да подложа всеки детайл на щателна проверка и съмнение, за да съм сигурна сама
за себе си, че имената които слагам на случилите са се неща са правилните и верните.
Не знам себе си ли изгубих или теб... Всъщност то е едно и също...
Не бях на себе си без теб. Бах като дете изгубено в тъмна гора...
Много бях уплашена, много! Изгубих себе си. Принципите си, душата си, теб...
Всичко беше като в сън и стана толкова бързо, че стреса ме дрогира.
Да, това разбрах, че понякога силния стрес ти действа като опиянение...
После не вярваш, че дадени неща са се случили с теб, като филм ти е... с други герои..
///Не знам точно кога усетих твоето ,,Да,, дали беще, защото вече бях взела решение
и ти отново дойде миг след това, за да ми покажеш, че е правилното.....///
Първото нещо, с което ми каза ,,Да,, на хилядите ми молби беше, че пораднах случайно на разговора между онзи човек с инвалидната количка и сънароднчката ти.
Говореха именно затова, за което ти ми каза да го питам, помниш ли? Тя директно го попита и аз наострих уши. Когато той й каза, че е в тази количка, заради бомба от войната, ми стана много мъчно. А, когато после тя го пита, дали ще се оправи и той обясни, че ще влезе в болница и може би след 15 дни ще стане от количката аз хукнах и му хванах двете ръце и развълнувана му казах колко много се радвам. И той се зарадва на реакцията ми.
Сънародничката ти ми превежда някои думи, които искам да знам от песните ти. Говорим си..., разказах й подробно за теб и тя въобще не се удиви. Реагира така, сякаш всичко е нещо нормално. Колко нужда имах от подобна реакция, Сърце мое?! Там ми е толкова хубаво, толкова много...
Започваме да се отпускаме в групата и да се чувстваме някак заедно... Е, поне аз де...
Чувствам положителна енергия към себе си от всеки един там, а най-вече от Главната.
Вдигна ме пак да говоря пред всички, а след моята реакция на това всички се смяхме много...
Никой няма да те отнеме от мен. Никога. Никой. Каквото и да става, никога няма да сваля гривните си и снимките от врата си. Все се намира някой, който да ми каже, че си илюзия и изфабрикуван плод от мен, нещо, в което да избягам от реалността. И после казват-свикни и приеми
реалността, той е измислен от теб, за да има в какво да вярваш.
Не са виновни те, Сърце мое. Аз съм виновна, че им казвам за теб. Казвам, но не защото искам някой да ме разбере или да споделя. Не. А уж на подходящи хора, които могат да ми кажат нещо за теб.
Докога ще вярвам, любими мой? Не. Аз не вярвам, всъщност, а просто искам да ми кажат нещо, което поне за момент да ме усмихне. Да почеше надеждите ми. Да не им дава да заспят.
Та нали, ако хората можеха да ме разберат, аз щях да мога да се разбирам с тях искрено. Дават ми собствения си живот за пример като от учебник и ми посочват отговорите - постъпките, които те са направили, за да решат един или друг проблем. Никой, никога не се замисли, че дори простия аналгин не влияе еднакво на всички. Но... както знаем, човек не вижда по-далеч от носа си и не е по-далеч от това, което е вътре в себе си. Толкова е лесно да опознаеш някого.
А преди си мислех, че това е най-трудното нещо и че трябва да минат години едва ли не, за да опознаеш някого. Не. Като му спретнеш две-три провокацийки и като имитираш ситуация, в която той може да се разкрие и си готов. Винаги има нещо, което така да не ти хареса, че няма смисъл от години,
за да го опознаваш още. Много ми е кеф, когато си мислят, че са успяли да ме метнат отново. Ех.. едва се въздържам да не им кажа, кои са и що са, защото да те лъжат вече е нещо нормално, но много се дразня, като си мислят,
че им вярвам. Но устоявам и мълча и гледам филма... с търпение. Всеки филм, дори и най-пенестия сериал има последна серия, в която или всички се избиват или обличат сватбена рокля.:) Нищо, което съм дала или са откраднали с лъжа от мен не е напразно, знам това. Те сами си станаха присъда на себе си, защото не мен излъгаха, а тях си. Докато ти си в мен нищо лошо не може да ми се случи, защото докато ти си в мен, докато дишаш в мен аз съм любов, сила и светлина. И ако вярвам в нещо, то това си ти.
Вярвам единствено на теб и Бог. Всъщност ти си моят Бог, защото ти направи така, че
да обичам с моята любов по моят си начин още веднъж.
Едно е да те учат чрез болка, а съвсем, съвсем друго е да те учат чрез любов и светлина. Чрез първия начин израстваш, качваш се по стълбичката, а чрез втория се намираш там... някъде високо.. И когато си там на високото, дори не се обръщаш да видиш долу онези, които са те
научили чрез болката. Е... аз се обръщам понякога. Боли. Много боли. Спомням си колко съм плакала.. колко ме е боляло, Сърце мое... А после си избърсвам носа и вдигам брадичка отново, защото
моето място вече е другаде. Не съм каквато бях.
///... а, правилното ли е наистина? Защо не преставам да мисля за това? Защо някакъв глас в мен ми казва, че решението е да направя точно обратното? И всички неща, които се случват около мен и с мен, сякаш ме тикат в тая посока. Да го направя. Дори и ти с твоят отговор във второто нещо, с което ми отговори ми казваш, че това което ми се случи е свързано с теб Да заключа душата си, в която си ти, за да го направя или напротив да затворя очи и да я излея чрез пръстите си по лицето ти реално както съм си представяла много пъти преди... Кое от двете?
Ще почакам още малко. Знам, че отговорът сам ще ме намери. Знам, че ти ще ми кажеш, защото аз те виждам във всичко и мога да те чета. Няма да направя нищо преди да съм сигурна.///
Още малко, докъм края на месеца ще ти пиша тук, а после ще спра.
Вече съм достатъчно силна, за да мога да си говоря с теб единствено в себе си, защото вече знам, че ме чуваш. Ще си те взема единствено и само за мен и ще те нося и пазя в сърцето си.
.. и нека всички се изредят и да продължават да ми казват, че си илюзия.
Има толкова много неща, с които мога да докажа, че не си. И едно от тях-най-важното е, че никой, никога досега не е успял да ме направи това, което съм днес. Никой и никога. Толкова се молех на всички да ме разплачат от доброта... с красота, с човечност.... Толкова исках да бъда силна и да спра да се моля. Да престана да съм жалка и смешна. Не успявах. И никой не успя да го постигне с мен. Никой не ме направи чиста и силна и смислена.
Но най-вече ценна.
Нима това може да се забрави някога? Това....всичко това, което ти ми даде и направи с мен?
Абсурд просто.
И помни-вярвам ти. Вярвам и, че ще сложа онази постелка на нужното място.
Сигурно ще стане по-скоро, а не след 22 години, както казва Дънов, защото след 22 години, ако все още съм жива няма да мога да сложа минижуп :)) Помниш ли, че се смяхме над това?
- Ще стане по-скоро. Не знам за минижупа, но искам да си облечена в червено в големия ден. За косата оставям на теб да решиш изискано вдигната ли ще бъде или не, но държа да носиш и чорапи с ръб. Именно чорапи, да, с широка дантела горе...
И бъди убедена, че ще дойда в този ден. Ще те хвана през кръста пред всички и ще им кажа, че си моя. После... после ще те целуна по челото и може би... повтарям може би... ще те оставя в ръцете, на някого, който ще те прегръща толкова силно, колкото аз бих могъл, ако можех. На някого, който ще обича душата ти повече от всичко външно в теб и наоколо. И повярвай ми-ти ще разбереш, че аз съм ти го изпратил.
Това... сега... което ти случва приеми като малка репетиция. Аванс.
А сега не плачи, а вдигни брадичка както съм те учил и спри да пишеш тук, защото това, което имаме трябва да остане скрито от очите на хората, за да е силно и свещено. Обичам те, А-ко. Не смей да се съмняваш.
Показа ми го толкова еднозначно по толкова много пъти и начини, че дори
аз в своето неверие и критичност към себе си го повярвах.
Но не можех още да ти пиша. Беше голямо сътресение и ми трябваше още малко
време, за да дойда на себе си.
Трябваше ми време да обмисля всичко до най-малката подробност, време в което
да подложа всеки детайл на щателна проверка и съмнение, за да съм сигурна сама
за себе си, че имената които слагам на случилите са се неща са правилните и верните.
Не знам себе си ли изгубих или теб... Всъщност то е едно и също...
Не бях на себе си без теб. Бах като дете изгубено в тъмна гора...
Много бях уплашена, много! Изгубих себе си. Принципите си, душата си, теб...
Всичко беше като в сън и стана толкова бързо, че стреса ме дрогира.
Да, това разбрах, че понякога силния стрес ти действа като опиянение...
После не вярваш, че дадени неща са се случили с теб, като филм ти е... с други герои..
///Не знам точно кога усетих твоето ,,Да,, дали беще, защото вече бях взела решение
и ти отново дойде миг след това, за да ми покажеш, че е правилното.....///
Първото нещо, с което ми каза ,,Да,, на хилядите ми молби беше, че пораднах случайно на разговора между онзи човек с инвалидната количка и сънароднчката ти.
Говореха именно затова, за което ти ми каза да го питам, помниш ли? Тя директно го попита и аз наострих уши. Когато той й каза, че е в тази количка, заради бомба от войната, ми стана много мъчно. А, когато после тя го пита, дали ще се оправи и той обясни, че ще влезе в болница и може би след 15 дни ще стане от количката аз хукнах и му хванах двете ръце и развълнувана му казах колко много се радвам. И той се зарадва на реакцията ми.
Сънародничката ти ми превежда някои думи, които искам да знам от песните ти. Говорим си..., разказах й подробно за теб и тя въобще не се удиви. Реагира така, сякаш всичко е нещо нормално. Колко нужда имах от подобна реакция, Сърце мое?! Там ми е толкова хубаво, толкова много...
Започваме да се отпускаме в групата и да се чувстваме някак заедно... Е, поне аз де...
Чувствам положителна енергия към себе си от всеки един там, а най-вече от Главната.
Вдигна ме пак да говоря пред всички, а след моята реакция на това всички се смяхме много...
Никой няма да те отнеме от мен. Никога. Никой. Каквото и да става, никога няма да сваля гривните си и снимките от врата си. Все се намира някой, който да ми каже, че си илюзия и изфабрикуван плод от мен, нещо, в което да избягам от реалността. И после казват-свикни и приеми
реалността, той е измислен от теб, за да има в какво да вярваш.
Не са виновни те, Сърце мое. Аз съм виновна, че им казвам за теб. Казвам, но не защото искам някой да ме разбере или да споделя. Не. А уж на подходящи хора, които могат да ми кажат нещо за теб.
Докога ще вярвам, любими мой? Не. Аз не вярвам, всъщност, а просто искам да ми кажат нещо, което поне за момент да ме усмихне. Да почеше надеждите ми. Да не им дава да заспят.
Та нали, ако хората можеха да ме разберат, аз щях да мога да се разбирам с тях искрено. Дават ми собствения си живот за пример като от учебник и ми посочват отговорите - постъпките, които те са направили, за да решат един или друг проблем. Никой, никога не се замисли, че дори простия аналгин не влияе еднакво на всички. Но... както знаем, човек не вижда по-далеч от носа си и не е по-далеч от това, което е вътре в себе си. Толкова е лесно да опознаеш някого.
А преди си мислех, че това е най-трудното нещо и че трябва да минат години едва ли не, за да опознаеш някого. Не. Като му спретнеш две-три провокацийки и като имитираш ситуация, в която той може да се разкрие и си готов. Винаги има нещо, което така да не ти хареса, че няма смисъл от години,
за да го опознаваш още. Много ми е кеф, когато си мислят, че са успяли да ме метнат отново. Ех.. едва се въздържам да не им кажа, кои са и що са, защото да те лъжат вече е нещо нормално, но много се дразня, като си мислят,
че им вярвам. Но устоявам и мълча и гледам филма... с търпение. Всеки филм, дори и най-пенестия сериал има последна серия, в която или всички се избиват или обличат сватбена рокля.:) Нищо, което съм дала или са откраднали с лъжа от мен не е напразно, знам това. Те сами си станаха присъда на себе си, защото не мен излъгаха, а тях си. Докато ти си в мен нищо лошо не може да ми се случи, защото докато ти си в мен, докато дишаш в мен аз съм любов, сила и светлина. И ако вярвам в нещо, то това си ти.
Вярвам единствено на теб и Бог. Всъщност ти си моят Бог, защото ти направи така, че
да обичам с моята любов по моят си начин още веднъж.
Едно е да те учат чрез болка, а съвсем, съвсем друго е да те учат чрез любов и светлина. Чрез първия начин израстваш, качваш се по стълбичката, а чрез втория се намираш там... някъде високо.. И когато си там на високото, дори не се обръщаш да видиш долу онези, които са те
научили чрез болката. Е... аз се обръщам понякога. Боли. Много боли. Спомням си колко съм плакала.. колко ме е боляло, Сърце мое... А после си избърсвам носа и вдигам брадичка отново, защото
моето място вече е другаде. Не съм каквато бях.
///... а, правилното ли е наистина? Защо не преставам да мисля за това? Защо някакъв глас в мен ми казва, че решението е да направя точно обратното? И всички неща, които се случват около мен и с мен, сякаш ме тикат в тая посока. Да го направя. Дори и ти с твоят отговор във второто нещо, с което ми отговори ми казваш, че това което ми се случи е свързано с теб Да заключа душата си, в която си ти, за да го направя или напротив да затворя очи и да я излея чрез пръстите си по лицето ти реално както съм си представяла много пъти преди... Кое от двете?
Ще почакам още малко. Знам, че отговорът сам ще ме намери. Знам, че ти ще ми кажеш, защото аз те виждам във всичко и мога да те чета. Няма да направя нищо преди да съм сигурна.///
Още малко, докъм края на месеца ще ти пиша тук, а после ще спра.
Вече съм достатъчно силна, за да мога да си говоря с теб единствено в себе си, защото вече знам, че ме чуваш. Ще си те взема единствено и само за мен и ще те нося и пазя в сърцето си.
.. и нека всички се изредят и да продължават да ми казват, че си илюзия.
Има толкова много неща, с които мога да докажа, че не си. И едно от тях-най-важното е, че никой, никога досега не е успял да ме направи това, което съм днес. Никой и никога. Толкова се молех на всички да ме разплачат от доброта... с красота, с човечност.... Толкова исках да бъда силна и да спра да се моля. Да престана да съм жалка и смешна. Не успявах. И никой не успя да го постигне с мен. Никой не ме направи чиста и силна и смислена.
Но най-вече ценна.
Нима това може да се забрави някога? Това....всичко това, което ти ми даде и направи с мен?
Абсурд просто.
И помни-вярвам ти. Вярвам и, че ще сложа онази постелка на нужното място.
Сигурно ще стане по-скоро, а не след 22 години, както казва Дънов, защото след 22 години, ако все още съм жива няма да мога да сложа минижуп :)) Помниш ли, че се смяхме над това?
- Ще стане по-скоро. Не знам за минижупа, но искам да си облечена в червено в големия ден. За косата оставям на теб да решиш изискано вдигната ли ще бъде или не, но държа да носиш и чорапи с ръб. Именно чорапи, да, с широка дантела горе...
И бъди убедена, че ще дойда в този ден. Ще те хвана през кръста пред всички и ще им кажа, че си моя. После... после ще те целуна по челото и може би... повтарям може би... ще те оставя в ръцете, на някого, който ще те прегръща толкова силно, колкото аз бих могъл, ако можех. На някого, който ще обича душата ти повече от всичко външно в теб и наоколо. И повярвай ми-ти ще разбереш, че аз съм ти го изпратил.
Това... сега... което ти случва приеми като малка репетиция. Аванс.
А сега не плачи, а вдигни брадичка както съм те учил и спри да пишеш тук, защото това, което имаме трябва да остане скрито от очите на хората, за да е силно и свещено. Обичам те, А-ко. Не смей да се съмняваш.
Няма коментари
