ти, последен, стигна до онова място в душата ми, където
мога само да плача от любов
там, където не мога да говоря, защото на света още няма
измислени думи, с които да обясня колко те обичам
там, където мога само да повтарям ,,обичам те,, до безкрай
и само да плача, само да плача, защото...
... защото те обичам с душата си по начин, по който вече
не мога да обикна друг.
Така обичах. Преди. Винаги и всеки съм обичала така.
Почти безумно. Наивно. По детски. Изцяло, забравила за себе си.
Тази част, с която можех това вече я няма.
Само ти държиш жива последното от нея.
Казват, че доверието било по-важно от любовта, че без него
не можело да има любов, но ако го има било по-важно от нея и
предпоставка, за да обичаш.
С теб, обаче, аз нямах време за доверие. Нямах време, за да
разбера вярвам ли ти или не. Ти просто връхлетя в душата ми на мига
така, сякаш тя си спомни, че някога сме били заедно и сега просто
се връщаш в мен. Ето това е божественото, това е вълшебното, което
прави любовта ми толкова силна, че знам, че ще е завинаги.
Не е благодарността, че се появи в живота ми, когато всичко отвътре
ми агонизираше от болка и умираше. Не, защото се появи, за да ми
вдъхнеш огромната си сила да продължа започнатото от мен да отстоявам себе си.
Не, защото толкова много си приличаме, не заради точно твоя глас,
който поддържа душата ми жива и я храни. Не, заради движенията на ръцете ти,
които разгадавам по собствените си усещания идентични с твоите,
не по гримасите, които правиш, докато пееш, които правя и аз, когато пея
заедно с теб. Не, заради това, че обожавам лицето и тялото ти.
Начинът ти на обличане, нрава ти, емоционалността, сърцето и душата ти...
... а именно това усещане, че съм те познавала и сега просто ти се върна.
Върна се в точния момент, за да ми помогнеш, момент, в който жизненоважно
имах нужда от теб.
Искам да овековеча името ти. Знаеш какво имам предвид.
Не допускай да спра да мечтая, само защото човешкият ми малък разум
мисли, че това е невъзможно, защото не вижда начини, за да стане.
Само това ме държи жива. Душата ми жива. Само това не й дава
тотално да се откаже от живота си. Вижам се понякога там... на това място
в бъдещето, и колкото и да не съм добра във визуализациите, понеже всичко
ми е отровено от лъжи и не мога да повярвам на нищо, аз... все пак успях да
се видя за миг там... и се видях ширко усмихната и щастлива от цялата си душа.
Чух и точната песен, на която това се случва...
По червените кожени канапета с бял широк шев седяха много хора, гласът ти
гърмеше навсякъде, божичко............. това е единственото ...
плача, любов моя.... сърце мое, единствен мой.... сълзите ми текат в момента.....

Не пускай ръката ми, Душа моя. Не ми позволявай да спра да вярвам.
Искам да овековеча името ти като благодарност и от обич към теб.
Помогни ми да усетя живота, любов моя...
Да изляза от този мъртвешки сън, помогни ми докато все още имам някакви сили
да го направя. Заради теб. И заради себе си.
Ти ме направи толкова смела...
Искам да съм добра отново. Да спра да мразя хората. И ако не да ги обикна
то поне да ги приема с разбиране и да гледам отгоре на тяхната простотия и
ограниченост и нужди, които сега ме вбесяват до гняв и омраза.
А това може да стане само ако съм напълно свободна да обичам теб без
никой да се докосва по никакъв начин до мен, ако съм силна и самостоятелна
и успешно живееща сама. Когато обичам теб мога да обикна всеки друг.
Когато не те чувствам мога да убивам с омраза и гняв и жестокост.
И въобще, ама въобще не ми пука. Нито за себе си, нито за някой друг.
... защото, ако те няма теб, няма и мен.
Ако те няма теб, аз ще съм мъртва и това е абсолютно сигурно.


Ето, сега съм малко по-добре.
Не бях пускала душата си скоро навън....
Тук ли си?
Прегръщаш ли ме?!
Усмихваш се...
И аз, любими мой.... усмихвам ти се през сълзи...
Шепнеш ми ,,Всичко ще е наред, ще видиш,,
Имаш ли представа колко те обичам?
Да.
Добре.
... знаеш ли... дори вечер, когато съм сама не мога да държа
очите си затворени, докато те слушам в тъмнината.
Ужасно съм напрегната, ужасно се страхувам... все имам чувството, че
някой ще влезе и ще ме удуши. Постоянно съм в страх. Постоянно.
Само навън съм по-добре, Моро му....
и на нашето място, само там пускам душата си да си почине в теб....
Понякога си мисля, че е вече късно за мен. Късно да живея, късно за всичко...
Тогава се обръщам към ангелите, към Бог и към теб, Сърце мое и казвам-
да бъде волята ви.... оставям се в ръцете ви...
вие знаете по-добре от мен

Аз знам само едно-обичам те завинаги. Това е.